За книгата: 2018 / – Защо стоят с гръб към нас? Сякаш изобщо не сме тук. Виж как съм притиснат до стената. Можеше поне да се придвижат малко напред... – започнах да се оплаквам на висок глас, сякаш се обръщах само към Прия. Роман Александрович веднага се обърна и ме погледна право... Или асансьорът се обърка, или просто започнах да се чувствам бурен. Но само от неговия поглед краката ми се подкосиха, тръпка премина по гърба ми и умът ми като цяло отиде някъде далеч, като цяло ме изостави, предател. И тялото ми вече беше извън моя контрол. Просто не го усетих. И всичко това са очите му, горящите му кехлибарени кафяви очи. И тези дълги черни мигли... Черни вежди... Красиви аристократични черти на лицето….